“Участниците в процеса на религиозно възраждане произхождат от всички слоеве на обществото, но най-вече от две категории, като и двете са градски и мобилни. Току-що преселилите се мигранти в градовете обикновено се нуждаят от емоционална, социална и материална подкрепа и ръководство, неща, които религиозните групи осигуряват в много по-голяма степен от каквато и да била друга група. Както отбелязва Режи Дебре, за тях „религията не е опиум за народа, а витамин за слабите“[38]. Другата основна категория е новата средна класа, олицетворяваща посочения от Дор „феномен на индигенизация при второто поколение“. Активистите в ислямските фундаменталистки групи, изтъква Кепел, не са „застаряващи консерватори или неграмотни селяни“. Както при другите религии, при мюсюлманите религиозното възраждане е градски феномен и то привлича хора, които имат модерна ориентация, които са добре образовани и са избрали пътя на професионална кариера на държавници или на бизнесмени.[39] При мюсюлманите религиозни са младите, докато родителите им имат светски разбирания. Същото е и случаят с индуизма, където лидерите на възродителните движения също идват от индигенизираното второ поколение и чето са „преуспяващи бизнесмени и администратори“, които индийската преса нарича „скупита“, т. е. облечени в шафранени одежди юпита. В началото на 90-те години техните привърженици са предимно „хора от солидната средна класа — търговци, счетоводители, адвокати и инженери“, както и от „висшите държавни чиновници, интелектуалците и журналистите“[40]. В Южна Корея хора от същия тип изпълват католическите и презвитерианските църкви през 60-те и 70-те години.”