“През есента в кино „Романия“ дойде Амаркорд. Това беше златното време на големите автори. Мая възхитено ми каза:

– Знаеш ли, идва Фелиниевият Амаркорд, гледал ли си го?

Какво да кажа? Истината – в никакъв случай. Може ли един студент по режисура да признае, че три пъти е заспивал на големия филм? А ако кажа, че не съм го гледал, ще прозвучи още по-скандално. Все едно да питаш студент, който следва живопис: виждал ли е Микеланджело, а той да ти отговори – не съм. Справих се светкавично.

– Това е филм, който може да се гледа сто пъти.

– Щом е така, води ме да го гледам!

Седяхме в най-хубавото кино в Сараево. Завесата се вдига. Началните кадри започват, летят пухчетата, свързват снимките от Римини. Разкошно! Появява се клошарят и казва: „Ла примавера!“, а аз... виж ти, чудо, аз не заспивам! После една жена простира пране на някакво въже. Появява се адвокат, който говори пред камерата, местните дрипльовци подхвърлят нещо на Градиска, а моето щастие няма край. Гледам Амаркорд. Държа Мая за ръката, сякаш седим в самолет, и се възхищавам на филма, искрено.

За моите филми Амаркорд бе онова, което е бил Големият взрив за Вселената. Картините и идеите от този филм бяха главният шлюз, от който се напояваха моите филми. След този филм всичко, което се случваше в моя филмов живот, бе мерено с този аршин. Важните събития от живота ми видимо скочиха на житейската ми борса... Майка, баща, дом, приятели, мост, дърво, всичко, което непланирано се бе закачило за моята душа. Алеи, хълмисти предели, женски дупета, велосипеди, куполи на храмове, мостове, влакове, автобуси; всичко, което не обичах в живота: вратовръзки, небостъргачи, печки, училища, здравни заведения; всичко, което усещах, че си струва: благородство, смелост, история, музика – всичко това сега отново преоткрих.”