“Тълпи хора се придвижваха бавно към удобните седалки и някакво празнично чувство започна да ме изпълва. Като че ли очаквах да се случи нещо голямо и вълнуващо. Никога не бях чувствал такава трескава възбуда преди започването на някоя прожекция. Завесата пред филмовото платно се вдига, а музиката на Нино Рота разбива веднага бариерата между филма и киносалона. В малко крайморско италианско селище е дошла пролетта. Каква прекрасна експозиция, мисля си. Чрез пролетните пухчета, които се реят пред сградите на Римини, режисьорът ни запознава с града. Редуват се кадри, свързани с пухчетата. Беззъб клошар подскача и ги лови, мърмори нещо на италиански, а аз чувам – „Ла примавера...“ и заспивам! Будя се, дочувам аплодисменти, на екрана текат финалните надписи на филма! Слушам музиката и смутено се озъртам. Рязко идвам на себе си и с чувство за вина питам колегата:

– Страшен филм, а?

– Страшен, как можа да заспиш на Фелини, човече?

– Уморен съм, аз не знам как, такъв невероятен гаф! – отговарям.

– Това, човече, не е гаф, а гавра – ми казва един многообещаващ поляк. Излязох на улицата, протегнах се, чувствах се неловко. Как можах да заспя още в началото на този велик филм?

Цялата ми седмица премина под знака на чувството за вина. На лекциите по история на архитектурата се разкайвах, слушайки история на естетиката, пак се разкайвах, разкайвах се и на история на литературата. Не ми помогнаха и лекциите за Новия завет, макар че много обичах тълкуванията на скритите тайни и послания.

Как можа да бъдеш такъв кон, питах се аз, да пропуснеш възможността да видиш една забележителна художествена творба. В момент, когато се формира вкусът ти и когато е най-важно да бъдеш облъчван от велики творби. И което бе по-лошо, изобщо не се притеснявах от колегите. Техният презрителен поглед сякаш казваше: нищо чудно, примитивен балкански субект, заспал на Фелиниев филм. Имах чувството, че докато съм спал, нещо от филма се е вляло у мен. Все едно някой е претопил два кадъра един в друг. Не смеех да кажа това никому. Щяха да ми се смеят, ще прозвучи като онази история – слагаш си под главата „Война и мир“ на Лев Толстой вместо възглавница и тя „се налива в главата ти“ – не ти трябва да губиш време за четене.”