“От всичко руско сега най-много обичам руската детска наивност на Пушкин и Чехов, тяхното свенливо чуждеене от такива гръмки неща като крайните цели на човечеството и собственото спасение. И те са наясно по всички подобни въпроси, но къде ти такива нескромности — не е за тях работа и не им приляга! Гогол, Толстой, Достоевски се готвят за смъртта, безпокоят се, дирят смисъла, теглят чертата — а тези докрая се отвличат по текущите частни въпроси на артистичното призвание, покрай тяхното редуване неусетно изживяват живота си пак като лична, никого незасягаща частна работа и сега този частен въпрос се оказва общо дело и подобно на откъсната от дървото зелена ябълка доузрява в приемствеността и се изпълва с все повече сладост и смисъл.”