“Изведнъж край масата стана тъмно. Достъпът на светлината бе отрязан от масивните фигури на четирима мрачни (много мрачни!) мъжаги, наобиколили компанията. Лицата им сякаш бяха правени, за да не предвещават нищо добро. Ниските чела, сключените вежди и малките студени очички недвусмислено декларираха, че собствениците им са готови да ликвидират, премахнат, елиминират или отстранят всекиго и каквото и да било (щом за това се плаща надлежно) по всяко време на денонощието и във всякакви социално-битови и метеорологични условия. В ръцете си четиримата държаха едрокалибрени аргументи с дула, насочени към четвъртия седящ до масата.
За него авторът не е споменал нито дума досега и това не е случайно, защото такъв персонаж изисква съвсем отделно описание.
Героят беше мъж, и то от най-расовата му порода. Бе облечен минимално, явно за да могат да се обозрат неимоверните му бицепси, трицепси и други цепси, образуващи неговата суперяка снага. Гръдният му кош беше с такива размери, а раменете – с такава ширина, че върху тях можеха да се поместят поне три глави. Но главата беше една, наполовина състояща се от врат, мощен като дорийска колона. Вратът преминаваше в ярко изразена мъжествена челюст, над която надничаха благородни очички.
Мъжът дремеше скромно, положил глава върху един бицепс.
Пръв реагира остросъвременният млад герой. Той извади нос от чашата си и приятелски сръга могъщия си съсед:
– Твоичките пак са тук!
Суперменът открехна поглед. Върху лицето му се изписа страдалческо изражение на човек, когото за осми път през този ден заставят да изтупа килима. Той стана и протегна ръка към най-близкия. Злодеят сценарно се усмихна, пък вдигна пищов:
– Умри, куче!
Само подир секунда обаче бе зает да преглъща личното си оръжие и с изкълчени крайници да полита към изхода. Останалите тъпо проследиха траекторията му. Следващите секунди бяха посветени на тях. Над масата се извъртяха вихрушка от плътни шляпания, пунктир от юмручни орбити, пюре от предсмъртни викове – всичко туй беше отмерено с аптекарска точност, така че нашите герои можеха да наблюдават, без ни най-малко да пострадат.”