“Който е виждал някога планината през късна есен, когато по дърветата още висят последните измръзнали листа, покрити с глазурата на сланите; когато земята е по-топла от небето и бавно умира под дантелите на първите снегове; когато изпод изсъхналите треви започват да се оголват нейните каменни кости; когато от размитите краища на хоризонта започва да се просмуква тъмнина; когато звуците изведнъж стават остри и висят в мразовития въздух като ножове - той е изпитал смъртта на света. Но аз бих казал, че светът умира постоянно, ден след ден, макар че по някакви съображения едва късната есен разбулва цялата тайна на тази смърт. И единственото живо място, което се противи на това разпадане, е чевешкото тяло, но не цялото - само една малка негова част, туптяща под сърцето, в самия център, в средата на гърдите, където невидим за очите пулсира изворът на всякакъв живот.”