“Обичам да пътувам с влак. Прилича на пътуващо село: пътниците разговарят, спорят, похапват, слушат музика, решават судоку, бистрят политиката, сближават се или пътуват в пълно мълчание ... Единствено когато някой недоспал пътник задреме, става неловко. Това е най-интимният момент, ако може така да се каже - за съжаление, няма как да бъде избегнат. При всяко пътуване, във всеки влак неизменна е гледката на човек, който отпуснал глава на гърдите си или обтегнал я назад на облегалката, героично се бори с представата за самия себе си, заспал на публично място. А тя, най-меко казано, е смущаващо откровена: отворена уста, слюнка в едното ъгълче, оголени зъби ... бори се човекът, стряска се в полудрямката, опитва да се разсъни ... но няма спасение. И се предава, и оставя на показ своята безпомощност, потънал в прегръдките на Хипнос.”