“След като се любеха вече осма година
(а можем да кажем: любеха се добре),
любовта им изчезна съвсем без причина,
сякаш бе шапка или цигаре.

Те бяха тъжни, но пак се желаеха,
целувката сякаш пак същата беше,
какво да направят и двама не знаеха.
И тя се разплака. А той мълчеше.

От прозореца можеха навън да погледнат.
Той каза, че пет е часът и е рано,
време е някъде на кафе да поседнат.
В съседство подрънкваше някой на пиано.

Отидоха в близкото кафене на квартала,
внимаваха чашите си да не разлеят.
Вечерта ги завари с уста онемяла.
Седяха сами, а луната бе цяла,
и просто не можеха да го проумеят.”