“Колкото повече живееше, Захар Павлович с учудване виждаше, че не се променя и не поумнява, остава си все същият, какъвто си беше на десет или петнайсет години. Само някои негови по-раншни предчувствия сега бяха станали обикновени мисли, но от това нищо не се беше променило, не бе станало по-хубаво. Преди той си представяше своя бъдещ живот като дълбоко синьо пространство, такова едно далечно, почти несъществуващо, И Захар Павлович отнапред знаеше, че колкото повече живее, толкова това пространство на неизживения живот ще се смалява, а мъртвият отъпкан път зад него ще де удължава. Но се беше излъгал – животът растеше и се натрупваше, а бъдещето пред него също растеше и се разпростираше – по-дълбоко и по-тайнствено, отколкото на младини, сякаш Загар Павлович отстъпваше назад от края на своя живот или пък увеличаваше надеждите си и вярата си в него.”