“Семейство Юришич плакаха през цялата нощ преди заминаването. Дядото, бабата, дъщерята и внукът. Щом погледна небоядисания таван и се сети за кутиите с латекс, които вече втора година стояха вдигнати горе, старият се разплака. Докато прибираше в шкафа току-що измитото джезве, старата си помисли, че никога повече няма да го вземе в ръце и също се разхълца. Дъщерята току повтаряше, че все пак животът е най-важен и не спираше да ридае, може би над собственото си твърдение. Внукът плачеше, защото всички плачеха и защото такъв беше станал обичаят. Конвоят вече седем пъти отлагаше заминаването и вече седем пъти семейство Юришич посрещаше последното утро и се прощаваше с дома си.”