“Той е малко над три години и ме наблюдава със съдбовно любопитство. Ако намеря биберона му – ще спи, ако не го намеря – няма. Той предпочита да не го намеря. На кое дете му се спи следобед, само че моята задачка е да го приспя. И тъй като той заспива само с биберон, аз нервно отварям всички чекмеджета, местя за пореден път всички възглавнички, надничам в кутии и чаши, няма го. Не може да се изпари, все е някъде, но къде? Това го казвам с толкова отчаян глас, че той преминава на моя страна. Казва: „Виж в Гугъл“. Отначало не разбирам – къде? Той ме води до компютъра, отваря Google и казва, че ето тук се търси всичко.
Той се казва Нико и ми е внук. След две години, когато го карам да спи следобед, ще ми казва: „Бабо, в сърцето ми има десет живота и на нито един не му се спи“, но на три години и няколко месеца се надява да не намеря биберона. Не го намерих и в Гугъл. Тъй и тъй съм пред компютъра, я да си проверя пощата. Пиша паролата. „Няма да стане“, казва Нико. Поглеждам го въпросително. „Пишеш на блъгарски“, казва. Още не може да казва „български“, но разпознава рисунъка на буквите.”