“Аварийна спирачка на времето. Какъвто и да е настоящият момент, аз съм го задържал. Твърде късно. Придържайки се към този прост метод, през нашите, колко бяха, дванайсет, дванайсет години и три месеца съвместен живот би следвало да съм обездвижил стотици хиляди такива мигновения, заплащайки може би умопомрачителни глоби, но съм успявал да спра влака. Кажи. Защо го направи? – би попитал облещеният кондуктор. Защото ми харесваше гледката. Защото исках да спра тези бягащи дървета и пътечката, която се виеше между тях. Като настъпя нейната изплъзваща се опашка. Това, което я сполетя, вероятно нямаше да ѝ се случаи, ако бях имал навика да спирам едно или друго късче от нашия съвместен живот, профилактично, пророчески, да позволявам на този или онзи миг да поеме спокойно дъх и да си почине. Да укротявам времето. Да дам отдих на пулса ѝ. Да се грижа за живота, живота – нашия пациент.”