“Отново заплака. Сякаш някаква стена се пропука вътре в нея – в момента в който видя онази жена – и сега вълна от емоции я помете. Гняв, болка, мъка, отрицание. Някаква тежест беше обгърнала сърцето ѝ. Смъртта беше неизбежна.
Имаше ли смисъл да забавя необратимото с цената на пълно разрушение на същността ѝ. Има ли смисъл да остави лекарството да изцеди и последните ѝ сили, преди заболяването да я повали?
Плачеше взирайки се в огледалото на тоалетната в онкологичното отделение на болница „Св. Анна“.
Кристина Александрова – двадесет и шест годишна жена – от известно време знаеше, че ще умре.
Току-що тя осъзна.”