“Много по-късно той се събуди в просъница и реши, че чува морето, което от тази стая не беше невъзможно, но после осъзна, че тя безшумно хлипа. Протегна ръка и тя несръчно притисна лице във врата му - не за утеха, а с някакъв сляп натиск, за да забрави.
- Какво има, мила?
- Как можем да го понесем?
- Кое?
- Това. Това кратко преброено време. Как можем да го проспим?
- Можем да мълчим заедно и да се преструваме - понеже сме още в началото, - че разполагаме с цялото време на света.
- Което ще намалява всеки ден. И накрая ще свърши.
- Нима заради това би предпочела изобщо да го няма?
- Не. Именно към този момент вървя от самото начало. От мига, от който имам чувство за време. Когато си отида, това ще е средата, точката, към която всичко е водело преди и от която всичко ще продължи. Ала сега, любими, сега сме тук и тези други времена се случват другаде.
- Много поетичен, но неутешителен възглед.
- И двамата знаем, че добрата поезия е неутешителна.”