“Така мина първата от тези дълги странни нощи. Посрещаше го с ожесточена страст, подобна на неговата, и с някакво познание, защото изтръгваше удоволствието си от него, разтваряше се, за да го получи, и се вкопчваше в него с накъсани животински викове. Галеше го по косата и целуваше слепоочията му, но с никакво целенасочено движение не се опитваше да му достави удоволствие като на мъж - и през всички тези нощи така и не стигна дотам. За миг му хрумна, че държи в обятията си Протей, сякаш тя изтичаше като река през вкопчените му пръсти и го заливаше отвсякъде като надигнала се морска вълна. Колко ли безброй, безброй мъже са си мислели същото, казваше си той, из колко ли безброй, безброй места в различни сезони, в различни стаи, колиби и пещери всички са си представяли, че плуват в соленото море сред надигналите се вълни, всички са си представяли - не, всички са знаели, - че са неповторими. Тук, тук, тук, към това го беше водил ритъмът в главата му, целият му живот... всичко бе клоняло към това действие, това място, тази жена, бяла в тъмното, това изпълнено с движение хлъзгаво мълчание, този дишащ завършек.
- Не се сражавай с мен - каза той веднъж, а тя напрегнато отвърна:
- Трябва.”