“Посъветван да пише като господин Всеки, той щеше да пише като господин Никой. Аз дори не мога да имитирам неговия стил. Защото стилът на прозата му беше стилът на мисленето му, а то представляваше блестяща поредица от паузи; човек обаче не може да имитира пауза, тъй като ще трябва първо да я запълни по един ли друг начин, с което всъщност ще я заличи. Но в книгите на Себастиан, когато открия детайл от дадено настроение или впечатление, който веднага ме кара да си спомня, да речем, определен ефект на светлината в закътано място, който и двамата сме забелязали, без да сме го споделяли, тогава усещам, макар върховете на таланта му да си остават недостижими за мен, че и двамата притежаваме някакво психологическо родство, което ми могло да ми помогне.”