“След около половин час седяхме в ресторант „Неапол“ до един прозорец пред лекьосана покривка. Приятен блондин шеташе край нас, слагаше на масата някакви мезета, говореше с умалителни, краставиците наричаше „краставички“, хайвера „хайверче, разбирам“, и от него стана толкова топло и уютно, та забравих, че навън е непрогледна мъгла и дори престана да ми се струва, че Ликоспастов е змия.”