“Другарчета

Всеки божи ден са седнали на припек. По на едно столче. Като две купчинки пръст. Забравени пред портата на собствената им къща. Кафяви. Заоблени. Всяка година е наслагвала слой земя. Дъждът е отмивал излишната и е набивал остатъка към предния пласт. Всяка година. Една след друга.
Двете столчета, завърнати леко едно към друго, са празни. Двете купчинки пръст вървят по нанагорнището. Старецът с бастун, хванал бабата, а тя, сложила ръка на гърба си, го следва. Отпред полата ѝ премита пътя.”