“Само тя остана изправена като свещ, непроменена, отвътре изгорена и седефена отвън, с вечно напуканите си устни и нечовешката си сериозност. Изкривената линия на разбитата ѝ уста беше последното подобие на усмивка, което видя някога на лицето ѝ. Черното стъкло на очите ѝ никога не промени израза си, приемайки всяко събитие без изненада, всяко действие равно по големите и значимост на предишното или следващото . Живееше единствено сега – както съществата преди разума и изгонването от Рая.”