“И в полумрака най-сетне научи тежестта му – точно толкова голяма, че да може да я понесе. И беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъха му, толкова хриплив, сякаш произнасяше думи, и мъхнатия огън, който я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до взрива, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една-единствена вълна и ги измокри до кости. Всичко наоколо – жаби, щурци – беше замлъкнало и отведнъж започна да крещи остро, учестено. Отдалече се чуваха човешки викове и лай на кучета, мъжът беше скочил и тичаше към селото, увивайки пояса си, мостът беше паднал, няколко къщи горяха и уплашени човешки сенки се щураха между тях. Никой, когато се върна, не забеляза отсъствието ѝ, нито измокрените ѝ дрехи, нито усмивката ѝ, която режеше поравно щастието и нещастието, в цялата настъпила паника, която последва голямото земетресение на 1831 година.”