“Рангел Танев излъчваше сила, както някои животни – мускус. Имаше пружиниращата походка на акробата върху въжето, бръснеше до голо оплешивяващата си глава и от ябълката, която беше захапал праотецът му, едно голямо парче беше заседнало в гърлото му, пълно със сокове. Обичаше кокошката печена с яйцето в нея и пикаеше по-високо от ръста си. Смехът му разрушаваше всички доводи, по-убедителен беше от думите му. Но калъпът, който беше създала за него природата, с течение на времето се беше напълнил с несъвършенства, изкривил се беше и напластил с недостатъци. Така от четиримата му братя, които доведе да живеят в къщата веднага след смъртта на жена си, всеки следващ все по-малко приличаше на него, чертите омекваха, костите ставаха по-крехки, мускулите атрофираха, докато най-малкият вече имаше мигли като нощни пеперуди и нацупените устни на току-що събудено дете. Никаква връзка с Рангел Танев, чийто глас се чуваше по-силно от всички останали.”