“Ала за мен Златният храм не беше просто абстрактно понятие. Планините го скриваха от погледа ми, но при желание винаги можех да отида и да го видя. В този смисъл красотата бе все пак нещо, което можех да пипна в ръка, да видя с очите си. Знаех и вярвах, че храмът е неизменен и вечен независимо от всевъзможните промени на този свят.
Понякога си представях, че е изящна миниатюра, която мога да взема в ръка; друг път той ставаше огромен и чудовищен и върхът му се губеше в небесата. Бях твърде млад, за да си давам ясна сметка, че красотата не може да е нито малка, нито голяма, а винаги умерена. Лете, видех ли влажно от утринната роса цвете, излъчващо сякаш бледо сияние, веднага си казвах, че е прекрасно като Златния храм. А когато над отсрещните хълмове се събираха черни, раздирани от светкавици буреносни облаци, опасани със златен кант, мрачното им великолепие също ме навеждаше на мисълта за него. Стигна се дотам, че и при вида на нечие красиво лице в душата си прошепвах: „Очарователно като Златния храм.”