“Намерих място до един възрастен мъж, който унесено съзерцаваше халбата си, в която пяната бавно чезнеше. Колко доволен остана той, когато потвърдих, че съм момчето на Вилхелм, ловеца на камъни – повече не искаше да знае. Изведнъж почувствах ръка на гърба си, чух сподавено хихикане, ръката не преставаше нежно да ме гали, като че ли искаше да разбере кога ще я забележа. Извърнах се бързо и посегнах и сграбчих Соня, детето на съседите ни. Тя се обърна и се изви, но аз я държах здраво и успях да я накарам да застане кротко, като ѝ направих комплимент за роклята с десен на майски бръмбари в полет и малкия плетен венец от парички, който носеше на главата си.
- Ще танцуваш ли , Кристиан? – попита тя.
- Може би – отвърнах.
- С мен също, нали?
- Че как иначе? – казах аз.
Тя ми довери, че баща ѝ щял да дойде на празненството с вилата си с петте зъбци, за да си помислели някои, че бил богът на морето.”