“Докато говореше, тя махаше пясъка от гърба ми, от гърдите ми, веднъж се наведе толкова ниско, че си помислих дали не е открила нещо, стара рана, белег, но друго бе привлякло вниманието ѝ.
- Тя наистина се усмихва – каза тя. – Кожата ти наистина се усмихва, Кристиян.
Стела беше прочела някога, че в определени моменти кожата може да се усмихва и сега вероятно бе намерила доказателство за това. Любопитен, че и отгоре, се обърнах на една страна, но можах само да установя, че кожата ми е такава, каквато винаги е била и нямаше даже и наченки на усмивка. Каквото не забелязвах или каквото не успявах да доловя: на теб ти се удаваше.”