“Аз страдах от неизлечим мързел за писане на писма. Майка ми, напротив, водеше вечно кореспонденция с пръснатите си по разни страни синове и дъщери (Сопот, Петроград, Бухара, Алжир, Одеса, Пловдив, София). Тя считаше за приятен дълг, пишейки на някой син или дъщеря, да предаде в писмото си какво ѝ пишат другите. Така, чрез нея, бяхме винаги осведомени един за друг. Тя беше един вид Agence Havas на нашето пръснато семейство. Истина е, че почти всички ние бяхме неизправни и на петте нейни писма отвръщахме с едно. Но тя беше неуморима. Кореспонденцията ѝ доставяше вътрешно удоволствие или разтуха сред многобройните домашни грижи. И винаги в писмата ѝ, написани с тъга, не липсваха съвети, ободрения и практически смисъл, едно преобладаващо нейно свойство. Тя даже понякога строго съдеше. Методична и точна по навик, тя в едно тефтерче, като в изходящ журнал, бележеше датите и съдържанието вкратце на писмата си, а получените писма съхраняваше грижливо. Тая добродетел на редовност никой от нас не можа да усвои.
Иван Вазов”