“И веднъж, както си стоях на прозореца, чух този звук. Чух съсъка на тетивата. И разбрах, че съм улучил някой друг, който също стои и гледа през прозореца. Улучил съм бабичка, която стои и гледа през прозореца. Гледа тя досущ като кaпитан на мостик и също като него иска да види земя. Но никога няма да види бабата земя, защото къщата ѝ никак не се движи.
И тя само улици, хора и безразборно движение ще вижда, но истинска земя - никога. Taкaвa, дето да ражда, искам да кaжa. Но все си мисля, че някой път от много взиране на хиляди самотни бабички ще се чуе тътен и грохот. И тогава ще потеглят безброй градски къщи и хиляди етажи от измислени панелни апартаменти. Ще потеглят те към селата и като щастливи капитани бабичките ще акостират на земята, която винаги са искали да видят. Ще вържат те със забрадките къщичките за някое дърво и като тежка котва ще им падне камък от сърцето.
И веднъж завинаги ще останат те при тяхната земя.
При тяхната си Амepикa.
Цял живот са пътували бабичките зад прозорците това дълго и невъзможно oколосветско пътешествие, за да се върнат пак там, откъдето са тръгнали.
Но няма да има топовни салюти и радостни посрещачи. Защото друга е традицията за посрещане. За такова посрещане.
Ще се наредят близките и ще посрещат акостиралите бабички пo стар български обичай с варено жито и бонбони "Лакта". Ще си спомнят те за дългото пътуване, а мъжете неловко ще пушат В другата стая. Ще пушат, ще пушат и нищо няма да казват. Защото изсъхнали са думите и като стара врата скърцат те. Само вятърът от време на време ще блъсне вратата и ще разпилее белите пердета като платна на ветроход.”