“Писателката пристигаше обикновено през май ...
Приличаше на човек, който е преживял трагедията на Помпей - цялата сякаш беше посипана с пепел; лицето ѝ беше пепеляво, цветът на устните също, сивите ѝ очи и дългата коса, стегната с ластик и прибрана в малък кок високо над главата. Ако не я познавах толкова добре, сигурно щях да прочета книгите ѝ. Но понеже я познавах добре, ме беше страх от тях. Може да се откриех там, описана по начин, който не бих разбрала? Или моите любими места, които за нея не са същото, каквото за мен. В някакъв смисъл такива като нея, дето владеят перото, биват опасни. Веднага възниква подозрение за фалш - че такава персона не е себе си, а само око, което гледа непрекъснато, а това, което вижда, обръща в изречения; така лишава действителността от най-важното в нея, от неизразимостта.”