“Стражникът се засилва насреща ми с грацията на надийски тъпир – но далеч не така дружелюбен.
Благоразумно отстъпвам на тротоара. Покрай нас профучава поредната бронирана карета, отвеждаща в безопасност кръволоците, подвизаващи се като наши управници.
Едно двайсетинагодишно момче изскача напред, размахвайки два пръста в привет – по един на всяка ръка. Стражникът с ръмжене се устремява към него:
– Изчезни от платното! Аз на тебе колко пъти ти казах, бе!
Момчето се хвърля назад, към двама свои приятели. Едното момиче запечатва сцената с минилтир, най-нов модел. Аз включвам моята джвъчка – тя е от по-простите, улавя само гласа – размахвам я свойски и доближавам стражника.
Междувременно са дояздили още трима – мъже-планини. Единият само струва колкото всичките нас (на тегло).
– Какво си мислиш ти, бе? – върлува първият. – Че няма да сляза и да те сгащя ли? Пишлеме с пишлеме!
– Извинявайте – обаждам се аз, – бихте ли се представили? Име и фамилия са достатъчни.
Към мен се приближава друг юначина.
– Изключи го – сочи към джвъчката. – Иначе ще го вземем. И се дръпни от платното. Пречиш ни.
Отстъпвам върху бордюра, на самия ръб на закона.
– Вие сте тук да си вършите работата, разбирам ви. Аз ви преча. Но разберете и мен: аз също съм тук да си върша работата – като поданик на тая държава, който има намерение да продължи да живее в нея. А те – кимам към поредната профучаваща карета – пречат на мене. Вършете си работата – обръщам се пак към стражника, – аз ще си върша моята.
Пет минути по-късно се събираме достатъчно хора, за да направим жива верига напреки платното.”