“Дори онези, които бяха против окупацията, намираха у мен човек, с когото могат да си поговорят. Помня, че студенти по право бяха дошли при нас с думите „Не сте прави!“, а си тръгнаха с: „Говори по-често пред медиите!“. Подобни случаи ме накараха да осмисля поведението си вътре. И вместо да се захласна и да развия диктаторски маниер, станах по-внимателен. Знаех, че нося повече отговорност за думите си, отколкото преди. Знаех, че това, което кажех, можеше да преобърне общото мнение на събранието и да го насочи в друга посока. Това ме накара да смятам за по-правилно първо да изслушвам, а после да говоря. И когато се изкажа, да бъде чрез синтез от чутото досега, отколкото да налагам моето виждане. Исках да спомагам за достигането на обща позиция, а не да налагам моята на другите. Не желаех да се превръщам в диктатор на мнение, нито пък в манипулатор. За мен това беше разликата между шеф и лидер. Първият налага своите виждания, а вторият се опитва да разбере другите. Когато съм заставал с твърди позиции, било е в моментите на крайни различия и спорове. Всъщност когато съм се страхувал, че сами ще развалим всичко заради инат и липса на толерантност към чуждото мнение. Това бе и най-използваният от мен мотив – да не допускаме, че само собствените мисли са валидни и истинни, а да се вслушваме един в друг и да търсим онова, което ни обединява, а не, което ни разделя.”