“...една жена с плаха усмивка и плавни движения, с архаичната маска на босонога слугиня с разпуснати коси тихо и свенливо моли да я пусна в моето ultimum moriens, т. е. в сърцето си, там се оглежда с мила и любопитна усмивка, докосва всичко с нежна ръка, тук-таме забърсва праха, проветрява застоялите кътчета, изхвърля едно-друго и на мястото нарежда собствените си вещи, настанява се изящно, акуратно и неотразимо, докато накрая осъзнавам, че съм напълно изтикан оттам и потиснат, като чужденец в изгнание, обикалям собственото си сърце, което ми се мержелее в далечината със затворени врати, както нечий топъл дом за бездомника; и доста често успявам да се нанеса обратно само ако се върна с друга жена под ръка и я настаня там.”