“... И когато вече всичко е изгубено, пропито, най-вече душата ти е пропита до дъно... изведнъж - това момиче: слабичко, упорито, дето по цел ден мълчи... Потънало в някакъв свой живот, трудно изразим, но безкрайно наситен. Непрекъснато рисува – изобразява мисли, хора, които е срещнала, книги, които е прочела... Ако я оставят на мира, ще рискува безспир, без да откъсва молива от хартията... На своите дванайсет самотни години е абсолютно формирана, цялостна личност. Човек нищо не може да ѝ натрапи; тя е вътрешно независима и винаги нащрек – да не би някой да посегне на нейната независимост. И същевременно – каква благодарност на внимателното изслушване! Каква отзивчива почуда и възторг, и мигновена преданост към новото, в което е повярвала!
При тоталното невежество и липсата на обич, в които е израснала, това е най-благородното – природно, отвътре – същество, което съм срещал в живота си. Сигурно много би се изненадала, ако научи, че тя е моята опора. На няколко пъти ме е спирала на ръба на пиянската пропаст: заключвала ме е вкъщи, седяла е по цели дни до мен, като стегната в пранги ме е държала за ръката и ме е спасявала. Нейната почти детска ръка излъчва някаква властна сила, понякога сякаш физическа; имам чувството, че само да поиска, би могла като нищо да ме метне на рамо и да ме отнесе.”