“Минута на мълчание
Остани, моля те!
Остани, почакай,
прегърни ме.
Поне минутка още.
И тя е нещо...
Знам, че трябва да вървиш.
Как е тежко между нас това,
колко още един без друг така
ще изтърпим.
Но минута дай ми,
нека нея поделим.
Без теб съм толкова самотен и раним,
немощен, безпомощен умирам,
любящ своята тъга.
Нека за малко я отложим
в минутката ръка в ръка.
Минута отдай ми на мълчание
тебе цяла да попия,
удавен в мекото дихание
себе си на дъното безжизнен да открия.
Минута къса и още век.
Топи се крехка
висулка лед
през нея гледам всичко,
а само имам теб.
Знаеш ли, сън
минутка трае, а го помним цяла вечност.
Минутка болка никога не се забравя,
минутка срам, името в позор заравя.
Минутка в пламъци белези ранява,
както тази в която си отиваш ти.
Като минутката на твойта обич сетна
открадната от мен сегичка
с хоризонта ще гори.
И там разнесена от дирите на погледи
и песента на всяка птичка
на длъж и шир
никога не ще се свърши,
както моята минутка с теб.
И след мойта пепел хладна
тя ще къпе чиста вир
в очите твои изпратили моите покои
утихнали у теб.
Минутка казваш само
и само тя ми трябва,
защото за минутка тъй човека си отива
и никога не ще се върне.
Животът му в минутка ще обърне,
нея ще си спомня той.
Човекът от минутката значим е
ако тя за него значи.
За друг е нищо знам.
Лесно ще прекрачи
и няма как да го зарадва.
Но минутката изпусната,
както между двама разделена
завинаги живота ни един открадва.”