“Вярваха, че част от магията се носеше с тръбния вятър. Понякога помещаваше нечий благ пасаж на книга, стих, та дори и песен. Ето как си обясняваше Посветеният онова надигащо се в гърдите чувство, което хубавата музика умееше да поражда.
От доскучаване или нещо друго, понякога в кръчмите или по седянките, или до огледалните преки, минувачите казваха, че енергията – остатък от някога съществувалия магьосник, бродела по гори или се спускала по бързеи и се удряла в дяланите камъчета на бреговете. Едно беше сигурно обаче – тази частица, която понякога всички наричаха светлинка – тя се закотвяше в живота. Държеше се в нашия свят сред природата, та дори едва за върха на пръстчетата, но се държеше и за това, имаше предостатъчно факти, които можеше да дръзне да оспори само глупак. Съществуваха и твърдения, че вследствие на това бяха образувания като Великата синя дупка, Елефант Рок, Плъзгащите се камъни в долината на смъртта, и дори Стоунхендж. Да. Като се изключеше всичко останало, те споделяха едно мнение за връзката между вълшебство и природа. Двете неща винаги сътворяваха чудеса. Понякога необясними и чудати, но все пак чудеса.”