“Из писмото на Хилда до майка й

Скъпа мамо! Разбира се, вече си чула, че убиха Ицхак Рабин. Всички говорят само за това — и вестниците, и телевизията, и хората в магазините, и дори енориашите в църквата. Даниел също е много развълнуван. Той винаги е бил убеден, че само обща еврейско-арабска държава би имала реален шанс за съществуване, а създаването на две независими държави е невъзможно, защото границите минават не по земята, а в дълбините на човешкото съзнание. Ако се излекува съзнанието, това ще даде възможност и за оцеляване. Аз гледам отстрани на цялата тази ситуация. По-точно, от своята си страна — не съм нито еврейка, нито палестинка. Колкото и да обичам Израел, в сърцето си нося голямо съчувствие към арабите, към обикновените мирни жители, чието положение с всяка година става все по-тежко. Нали живея тук като волнонаемник — всеки момент мога да се върна в Германия, да правя там същото, което правя и тук: да се грижа за болни старци, да работя с проблемни деца, да разпределям благотворителни помощи.

Не помня дали съм ти писала, че тукашните психиатри въведоха нов термин: „йерусалимски синдром“. Това е безумие на религиозна почва. След историята с Барух Голдщайн в цялата страна се чувства остър пристъп на болестта — десните и заселниците се опълчиха твърдо против левите. Едните жадуват мир на всяка цена, другите със същата страст жадуват победа над враговете. Обстановката е ужасно нажежена и нервна.

Стягам се да си взема отпуск, с Даниел пресметнахме да дойда в Германия за две седмици в началото на декември, за да се върна за Рождество. Е, поне няколко дена по-рано, за да успея да се подготвя за празника. Ще ти позвъня, щом със сигурност насроча датата за отпътуване…

17.
1 декември, 1995 г., Йерусалим”