“Но неизменният извор на омая при тези четения бяха арлекиновските ромбове на обрамчените в бяла рамка витражи в двата края на верандата. Видяна през тези вълшебни стъкла, градината изглеждаше странно застинала и недостъпна. Погледнеш ли през синьото стъкълце, пясъкът се превръщаше в пепел и мастиленочерни дървета се понасяха в тропическо небе. Жълтото създаваше кехлибарен свят, разтворен в силна отвара от слънчева светлина. От червеното листакът хвърляше рубинени сенки по розовеещата като корал алея. Зеленото потапяше зеленината в още по-зелено зелено. И когато след този разкош обърнеш поглед към някое квадратче с обикновено, чистосърдечно стъкло със самотен комар или куцукащ паяк на него, все едно опитваш глътка вода, когато не си жаден, и виждаш проста бяла пейка под познатите дървета. Ала години по-късно точно през това стъкло копнее да надникне изгарящата от жад носталгия.”