“Бяхме изминали една трета от разстоянието, когато усетихме някакво оживление. Бе спряло да ръми, но облаците все така покриваха небето. Духаше вятър. Улиците бяха полупразни, от време на време се мяркаха хора, прибрали глава в раменете си, забързани да стигнат накъдето се бяха запътили. Първоначално оживлението бе по-скоро усещане. От онези моменти, когато вършиш през някой град, нищо наоколо не се променя, все същата гледка, все същият ритъм на стъпките, но в един момент усещаш, че си преминал някаква невидим граница и всъщност нищо не е същото. Оглеждаш се, скътал ирационалното чувство за тревога някъде дълбоко, не отчиташ никаква промяна, но знаеш, че нещо във въздуха е различно.”