“Потъваш, изплуваш, потъваш, изплуваш, каза Филип, и толкоз, едничката и най-голяма тайна на живота, да потънеш, пък да изплуваш, да изплуваш, пък наново да потънеш и така, докато те застигне мигът, в който усетиш, че не ти остават сили и ти е все едно дали потъваш или изплуваш, до смърт си уморен от непрестанното потъване и изплуване и едва чакаш да не изплуваш повече, защото ти е дотегнало да гледаш света около себе си, не щеш ни хора, ни предмети, нищо не можеш да гледаш, а най-вече не изтрайваш себе си, не понасяш тоя образ, дето само потъва и изплува, изплува и потъва, и затваряш очи, за да не виждаш себе си, да не виждаш света, да си нищо, да е мрак.”