“Две тюркоазени очи проследиха всяко нейно действие с особен интерес. И щом тропотът на токчетата ѝ утихна, чаровният им притежател излезе от прикритието си зад една от колоните в ресторанта и се приближи до елхата. Погледът му се спря върху подпечатаното с червило листче. Без да губи и секунда, Христо се протегна, откачи го тайничко и жадно зачете: „Вълшебна елхичке, искам…“ – устните му бавно се разтеглиха в усмивка. Лицето му засия при една скрита мисъл…”