“Павел отвори очи и я погледна студено, недружелюбно, като че искаше да и каже махни се оттук! Тя разбра. От удареното й сърце протече кръв, но тя държеше до гърдите си своето мечтано щастие, своите блянове, своите надежди, своето едничко свето упование и не искаше да го изпусне, а искаше да го вземе, да го завладее, да го има. Тя го прегърна близко, сладко, обви го с малките си ръце, покри го с тялото си, потопи го в гърдите си и впи устата си в устата му. Но Павел бързо я оттласна със силните си ръце и каза с неприятен глас:
— Остави ме, какво си се разглезила!”