“Дългокоса... Дългата коса

ще прикрие тъмните ми мисли.

Казват, че съм станала жена...

Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!

Ах, децата... Аз ли ги родих...

Сякаш са ми братче и сестриче.

Дъщеря ми още кротко спи.

Но синът ми тича след момичета.

Този, който сяда уморен

и заспива често над вечерята,

беше принц. Ала заради мен —

стана делник. Подреден и верен.

Как завиждам! Не, не съм добра.

С черна завист гледам долу в локвите

как оная, с късата коса,

се търкаля и е светло-мокра.

И ми иде страшно да крещя

във това мълчание преситено.

Но разтърсвам рошава глава.



И викът умира под косите ми.”