“Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго. А страховете са тъй многобройни и тъй многолики - като молещите се, събрани в притвора на черква при богослужение. И те със свещ намират пътя към пезула, отзад при олтара, където лежи свещеният потир. Влизат и посягат не към чашата, а към заветното място, на което тя стои. Промъкват се там и го обитават, докато някой друг, по-силен, не ги пропъди.
...
До всеки страх като черна вещица вървеше вината и го поеше с капки зехир. А тя имаше онази непресъхваща сила да се саморажда от широкото поле на човешката съвест, където час по час падаха семенцата на чуждите очаквания, общите привички и старите закони. И когато страхът и вината се смесеха, раждаше се гняв, яд и злост.”