“Очите ѝ придобиват предишния си, нормален цвят чак когато намираме едно самотно място в парка и дори не правя опит да я заговоря, преди да го направи тя. Само че тя само ме поглежда толкова празно, че умирам отвътре за пореден път днес.
- Лорън… - захващам изречение, което със сигурност няма да завърши добре.
- Името ми е Азазел. – казва тихо, през няколко сълзи, при гледката на които ми идва да срина света.
Това име ми е познато, спомням си, че Даян го беше споменала преди известно време и когато смисълът му изплува в съзнанието ми, всичко, в което някога съм вярвал се разпада.
- Не, не е. – отричам. – Казваш се Лорън. И не си никакъв демон.
И действително, тези две изречения се борят за надмощие в съзнанието ми и аз се опитвам с всички сили да ги поставя над всичко друго, да ги направя истински. Мисля, че успявам до известна степен, но от друга страна просто не знам как да убедя сам себе си.
- Помня родителите си. – казва. – Тялото ми е на човек, но душата ми е на демон. И те го разбраха…Когато научиха какво мога да правя ме изоставиха. Просто така, отърваха се от мен. Защото съм чудовище.
- Това не е вярно, Лорън. – наблягам на името ѝ, за да я убедя, че всичко, което казва е абсурдно.
- Това е истината, Крис. Това съм аз. Защо не ми вярваш?
- Дори…Дори това е вярно, пак не вярвам, че си зла. И мога да се закълна, че не си чудовище.
- Ти…Ти наистина ли го мислиш? – пита ме толкова невярващо, че се ядосвам.
- Напълно. – никога не съм си падал по лъжите, но сега, когато казвам истината толкова леко, толкова непринудено, чувството е дори по-приятно.
После Лорън се приближава към мен, пронизва ме с поглед. Очите ѝ отново стават като преди, черни като нощта, тъмни като нея. Но не мога да се изплаша, нито да видя нещо нередно, още по-малко зло.
- Това съм аз, Кристофър. Не го ли разбираш? – гласът ѝ е дрезгав, като след случилото се в имението. И аз спирам да мисля. Преставам с всякакви размисли за всичко и се оставям на единствената истина, която знам. Единственото доказателство, на което вярвам.
Целувам я. Силно и настоятелно, така че да разбере, че няма да се откажа от нея и от мисълта за нас, въпреки случващото се. Вътрешно разбирам лудостта на онова, което правя, но тя не ме плаши, нито разколебава. Напротив, само засилва желанието ми да надделея над нея и да се преборя със собствения си разум. А тя ми отвръща, приковава ме към себе си и буквално изтръгва дъха от устните ми, поглъща го. Копнежът сякаш избухва от цялото ми същество, обзема ме до последната фибра и му се оставям с удоволствие, толкова прекалено и всепоглъщащо, че се отделям от всяка останка на човешката си същност.
Ти си пулсът във вените ми. Войната, която водя. Наркотикът, който вземам…
Собствените ѝ думи буквално извират от душата ми и копнея да ѝ ги кажа, да ги повтарям, докато не си изгубя гласа. Но точно сега, бих дал всичко, стига устните ми да останат завинаги върху нейните, да се движат в същата хармония. Защото нищо от това, нито частица от момента не ми се струва грешна и порочна. Не изпитвам болка от хватката на ръцете ѝ около тялото ми, нито облекчение, когато тя отслабва и преминава в прегръдка. Не се чувствам по-добре, когато целувките ни стават по-нежни и дишането ми се улеснява. Точно обратното, искам да удължа всяка секунда на момента, да го сграбча и да остана завинаги в него.
Но когато тя отпуска глава на рамото ми и ме поглежда с мокрите си, невероятни, човешки кафяви очи осъзнавам, че всичко би било също толкова прекрасно, ако имам нея.
- Остани с мен. – казва безкрайно тихо, но аз мога да чуя дори мислите ѝ.
- Винаги. – обещавам.
Притискаме се един към друг и в един миг животът ми се превръща в Рай.”