“Е, сигурно съществуват и хора, за които не представлява никаква трудност да се преместят в Ню Йорк, но повечето от онези, с които съм разговарял на тази тема, са изживели мъчително изпитание преди приемането. А самото приемане е двустранен процес. Имам чувството, че и градът най-сетне те приема по същия начин, по който и ти най-сетне го приемаш. Родените в Ню Йорк си нямат и понятие за тази работа, но не мога да реша дали са късметлии в това отношение, или не.

...

Докато един ден си идва на мястото, приема града и престава
да води битка с него. Прекалено голям е този град, че да му обръща внимание, но изведнъж фактът, че е незабележим, се превръща в най-възхитителното нещо на света. Стеснителността му се изпарява. Ако е изтупан като от журнал - нима няма още половин милион не по-зле облечени? Ако е опърпан - нима няма още един милион опърпани? Ако е висок - дошъл е в града на снажните. Ако е нисък - градът е пълен с джуджета; ако е грозен - между две преки се разминава с поне десет грозотиляка; ако е красив - конкуренцията няма край. Ако е талантлив - таланти колкото щеш. Реши ли да впечатли някого, като се яви в римска тога - ей го онзи там, надолу по улицата, увит в леопардова кожа. Каквото и да стори или каже, каквото и да облече или помисли - изобщо не е уникален. Възприеме ли веднъж това, сдобива се с пълната свобода да е онова, което е; не го ли възприеме, то го ужасява.”