“— Ти не ме обичаш достатъчно — казва с мъка тя. Поглеждам я изненадан.

— Обичам те толкова, колкото мога. Изабела стои известна време мълчалива.

— Не е достатъчно — шепне тя. — Никога не е достатъчно! Никога не е достатъчно!

— Да — казвам аз. — Изглежда, никога не е достатъчно. Никога, през целия живот, никой път, с никого. Изглежда, всякога е недостатъчно и в това е нещастието на света.”