“Живея в малка къща на Седемдесет и някоя улица в Ийст Сайд. Имам си към нея и градинка с южно изложение. В махалата съм си като на село. Познавам всички магазинери и част от съседите. Понякога не излизам от село по цели седмици. Тук се наблюдават всички селски особености освен любопитството. Никой не навира носа си да гледа какво правим - и никой не се отбива случайно, без да се е обадил предварително по телефона - изключително цивилизована практика. Затворим ли входната си врата, градът и светът остават навън и изпитваме не по-малко уединение от който и да било провинциалист южно от Полярния кръг. Приятелите ни са многобройни - но са добри приятели в града. Понякога минават шест, че и осем месеца, докато пак ги видим, без това да се отразява ни най-малко дружбата ни. Навсякъде другаде подобна пауза би била възприета за признак на охладняване. При нас поканите се приемат или отказват без обяснения и без взаимни обвинения.

Когато правим парти, каним когото си искаме, но никой от непоканените не се чувства смъртно засегнат. Понякога си лягаме в осем вечерта, друг път изобщо не си лягаме. Случва се любими приятели да се обадят и да попитат могат ли да наминат, а ние да им кажем "не", без да ги засегнем. Ходим по ресторанти и на театър точно когато ни се прииска. Обяснението "Имам работа" се приема за чиста монета. Злобни клюки почти липсват, нищо, че обсъжданията са неизбежни. Никой не знае кога влизаме и излизаме, но и никому не влиза в работата. Аз съм що-годе известна личност, но поне сто хиляди са още по-известни. Славата изобщо не е бреме в Ню Йорк. И това вцепенява от ужас някои посетители от Холивуд.”