“Една майка си прави равносметка

Не пише моят син, защо, не знам.
Писмото за Великден бе последно.
За мен си спомнял с радост, казва там,
и ме обичал много, извънредно.

Откак бях с него, дните все броя —
година и половина вече става.
Понякога край релсите стоя,
щом за Берлин — той там е — влак минава.

Веднъж дори си купих и билет,
насмалко за Берлин да отпътувам!
Но след това отново чаках ред,
билета върнах — где ще пренощувам?

Любима имал, даже бил сгоден.
Очаквам снимката й със тревога.
Ще викне ли на сватбата и мен?
Възглавка да им избродирам мога.

Не зная тя харесва ли везма…
И люби ли го, както той жадува?
Понякога се чувствам тъй сама.
Нима по-нежен син не съществува?

А хубаво живеехме си двама! —
В един дом… И в един и същи град.
Вън свири влакът… Сън за мене няма.
Дали синът ми кашля в този хлад?

Остави ми той детските обуща.
Голям е днес и опустя домът.
Седя и мъката не ме напуща.
Защо децата трябва да растат?”