“След което, мъчен от махмурлука, но щастлив, се довличаш до тайната си стаичка с тясното легло, твърдия стол, пишещата машина и голата електрическа крушка, около която си закарфичил два листа хартия, че да не ти блести в очите. Тъкмо на такива места овладявахме занаята - или поне се мъчехме да го овладеем. Нямахме друг избор. Работа почти не се намираше. Списанията отхвърляха разказите ни. Издателите гледаха с подозрение на първите ни романи - и то съвсем основателно. Жалко, че не са го проявили в по-голяма степен към някои от моите. Никой така и не ми предложи работа в областта на рекламата или киното. Чудя се дали съм щял да откажа. Така и няма да науча отговора, но вероятно щях да се вкопча в подобна възможност - само временно, естествено, както правят всички. Вярно: овладяхме занаята си, понеже нямахме по-изгодни предложения, но затова пък го изучихме сред магията, струпана върху хълмовете на Сан Франциско. И знаете ли коя е тя? Чифт златни белезници, чийто ключ е изхвърлен.

Попитайте когото и да било за Сан Франциско и бас държа, че той ще вземе да ви говори за себе си, а очите му ще станат топли и ще се обърнат навътре - към спомените.”