Величка
Величка, ей тая Величка голяма работа беше! Всеки я знае, ти още ако отидеш до нашето село и питаш за баба Величка, всеки ще се удари по коляното и през смях първо ще ти пита откъде ти знаеш за нея, а след това с една голяма усмивка ще започне да ти приказва и да реди пред тебе цялото й житие-битие.
Пък то нейният живот не е кой знае какво, нали, да се хванеш за главата и да започнеш да ахкаш. Дето се смеят нашите хора от селото, баба Величка нито Апостола е крила, нито държавни режими е преобръщала. Ама всички много си я обичахме и много я уважавахме, па макар и някои хора да й се сърдили през годините. Ама и до там ще стигнем.
Значи, от малка баба ти Величка все тука си е играла, тия друмища дето ги гледаш, тия върхове, дето са над нас, тя ги познаваше като петте си пръста. Скъсала е сума ти обуща да броди нагоре и надолу, всичките билки тя знаеше, гъбите ги познаваше, пък разправяше, че и вълците и мечките, дето не са много, ама и тях разправяше, че ги знае по имена.
Абе, ние я питаме, откъде ще знаеш ти как се казва тая мечка? Нима тя ще дойде при тебе ще ти седне в краката и ще започне да ти обяснява виж сега Величке, аз съм тука баба ти Мецана, ти мене по име вече можеш да ме викаш? А тя като почне да се смее Величка, вика, че не мечката говори на човешки език, ами, че тя, Величке, де, разбира мечешкия.
Луда глава, нали ти разправям. Па от дете нагоре-надолу по всичките тия друмища, па и на реката всички деца, дето тука са расли, много са си играли. Една вечер нещо й се скараха нейните родители, че много лудува и че по цял ден се не връща, нито работа нещо гледа, нито помага. Ама само да не останеш с впечатлението, че нея нещо я мързи! Няма такова нещо! Просто му се играе на детето и мене ми се струва, че всяко дете обича да си играе и трябва да играе. Пък то е ясно, че след това цял живот ще тегли.
Та скара ли й се нейните хора и баща й нали може нещо малко да я понапляскал, ама не чак да я пребива, един възпитателен шамар да й зашлевил. Ама то без шамар възпитание има ли? Абе, няма значение сега тия работи, да навлизаме в подробности, шамарът бил забит, Величка като ревнала „Майко, баща ми иска да ме убие!“, детски работи, ясно ти е .
Ама лошото е, че Величка събаря всичко де що е на масата, това естевено на баща й въобще не й се харесва, пък той сериозен човек, патриархален човек, здрав беше един голям като върлина, викахме му Марко, нали от Крали Марко и така нататък. Пък като засвяткали едни огньове в очите му, пази се, че пожар ще стане!
Величка усетила накъде отиват работите и като се юрнала да тича, тича, тича, пък към реката тича. Аз сега не мога да ти кажа откъде й е хрумнала тая работа, ама нагазила в реката и почнала да плува към отсрещния бряг. Нещо се заклещил кракът й в камъните на дъното и почва да крещи „Помощ! Помощ!“. Баща й отива, гледа какво става, човекът не може да плува, ама нагазва до гърдите в реката и стига до нея, потапя се и гледа кракът й много лошо се заклещил. Леле, леле, какво стана, човекът така се притесни, цяло село излезнахме, аз си спомням с баща ми тогава и цялата къща наизлезнахме. Абе, де що имаше хора, юрнахме се да помогаме. И влизат мъжете, гледат камъка, ама можеш ли го отместиш, то това е някаква вечна канара дето от памтивека стои на дъното на реката и цял живот е чакал Величка да й захапе крака, па никога да не я пусне.
Те жените веднага започнаха, ама това било змей, той искал млада невеста да си земе, къде ти, той Величка я харесал, защото тя нали говорила с животните и всякакви такива измислици като започнат да редят. Знаеш какво е въображението на жената, по-диво от цялата дива природа, такива работи ще ти зареди, че да ти настръхнат косите.
Змейове, глупости! Мъжете се събраха и айде нали, мъжка работа тръгват да бутат камъка, не помръдва. Тогава се появи един млад човек, лекар на селото имахме, извади той някакви мазила, абе как го направи и аз не знам ама нещо маже й кракът, пък тя върти, пищи, какво стана, айде освободи се.
Като започнаха всички да се смеят, никой вече не му се спи. Величка реве, цялата в сополи и сълзи, загърнали я с една кърпа, пък Марко я носи на ръце, жена му я милва, пък той целият един такъв сия и страшен блясък имаше в очите му оня ден. Всички си го спомняме! Защото човек не на шега се беше уплашил и в главата си вече си представяше как с брадвата й режеме крака на Величка и цял живот куцо му остава единственото дето. Ама ей го на, лекарят, разбира си от работата човекът, всичко направи дето трябваше и то се знае, провъзгласихме го за герой на селото.
Марко и той грохнал от всичко, дето му е минало през главата, ама първи се завтече към тях с ревящото дете, па се върна с него, то ухилено до уши, вино му дал да пие, па донесъл още не знам си колко литра вино, разправя „Отивайте жените да оправите кокошките, пет кокошки заколих, и баница да печете, ние с лекаря сядаме да пием.
Ти такова нещо не си виждал! Празненство, огноьове, пък то времето хубаво, една пълна луна, като бял ден е. И всички в много добро настроение, наздравици се вдигат, Величка я туриха до лекаря, той го милва детето и разправя, да не му обръщат внимание, нали такава му е работата. А, не е така, ти голяма работа свърши, на шега се сърдят всичките и не остават чашата му празна. Е до сутринта, лекарят на мира не го оставиха, човекът не знам колко вино изпи, ама и на него му хубаво му стана, ама се притеснява. Абе, голяма работа ни беше лекарят, всичко дава за хората, пък нищо не ще. Благороден човек бе.
Пък те като се напили всички и тоя дето пише в камъка букви и го умее това нещо, взема един камък, фърлил го в реката и пиян седи в реката и дяла нещо. На сутринта крещи и си препрява гласа като на Величкия, на Марко сърцето му се обръща, пак всички търчим натам и гледаме го това магаре застанало, целия могър, от главата му обаче пара се вдига, цяла вечер и той не спирал да пие, ама и работи, и написал на камъка „Тука Васил Симеонов Симеонов, селски лекар, спаси живота на малката Величка, лето еди-кое-си, от благодарното село“. Па и послепис бил сложил тоя ама ние след години го видяхме написал най-отдолу „На Марко виното най-хубаво!“. Луда глава и той.
Това е само една от многото истории дето Величка е била замесена и бил главен герой в нея. Мисълта ми е, че тя все в нещо се замесваше, дето всички ще ни събере и ще ни изуми, ама накрая все добре ще се получи. За лошо край Величка не сме се събирали. Това искам да кажа.
Пък те годините си минават, а Величка, вече личи си, че е момиче. На хорото е ясно, все за нея да се хванат момците, все нея да поканят. А тя си знаеше цената и се уважаваше сама себе си, не сега като някои момичета, ти ще се сетиш за какво ти говоря. И много достойно се държеше тая пуста Величка, но и истината е, че страшно смела беше.
Появи се някое момче от околията, дето не я познава добре, ама види й очите, те едни светли, красиви, види ги очите и веднага се омае. Пък тръгне към нея и много сигурно в себе си, вика си ще стане сватба. Каква ти сватба? Величка го вижда още с жълто около устата, къде е тръгнал тоя и го гледа право в очите. Оня на погледа не издържа и веднага на другата страна бяга.
И по-нахални е имало, дето тръгнат нещо да й обясняват, не се изпречвай ти пред острия като бръснач акъл на Величка, на тебе ще ти кажа. Леле, какви приказки ще извърти това момиче, така ще ги обърне нещата, такива ченгели ще изпише, че тебе да ти се завие свят и накрая да седиш като в небрано лозе. Не на един момък така цяло село му сме се смяли. Защото винаги като станеше така, ние кръг правиме около тях и все едно театър гледаме. Величка си знае работата, здраво стъпила на земята, гледа одобрителните ни погледи, още повече сила придобива от тях и като почне това, пък онова, ще кажеш, че познава момчето от години.
А тя не го познава. Само го гледа в очите и веднага разбира всичко за тоя човек, всичките негови слабости, всичките негови страхове, всичките негови надежди и желания. Опасна работа е това, още повече за една жена да бъде надарена с толкова остър ум. За наш късмет Величка се оказа с най-топлото сърце между всички нас и я използваше тая дарба правилно.
Хубаво това, ама един ден като се появи Иван, младо войниче, пък и художник бил, с едни зелени очи, най-зелените на тоя свят, то ливадата не е толкова зелена, майка й стара и на ливадата! Появява се, млад, строен, пък и с един тънък мустак, истински левент. Обаче не е някой нахален, а погледът му сериозен, винаги нещо търси, преценява, пък умува вътре в себе си, вглъбен човек, пък и личи, че не е глупав.
Срещнаха им се погледите и за първи път, ама ти казвам това никога не се е случвало, Величка сведе поглед. Е тогава всички млъкнахме и го хванахме Иван настрани и му викаме, моето момче, тука вече стана сватбата, ти да го знаеш това, ходи се наспи, па се върни след две седмици, да видим как ще се нареди работата.
Абе от пръв поглед тия млади хора се заобичаха с цялото си сърце! По-красива от тая работа аз не съм виждал през живота си. Лицето на Величка светеше като осенено от някаква божествена доброта. В очите на Иван се четеше една сигурност, в която той и децата си виждаше вече и потта по челото си, от която не се страхуваше и мирния си живот с Величка.
Две седмици по-късно всичко е готово. Сватба за чудо и приказ. Па като се оказа, че техните на Иван били раждани близо до нашата земя, ама сега в един град живеели, всичко на мястото си дойде, и земляци се оказахме и голяма веселба падна. И Величкиното и Ивановото семейство много се харесаха, те Ивановите хора все едни учени, баща му професор, майка му учителка, пък той и художник, много им хареса на тях нашето село и ние много им харесахме и сърцато се държаха тия хора с нас.
Настанихме ги Иван и Величка в една къща, всички нещо по малко помогнахме да стане тая работа, да я наредим и заживяха като истинско семейство, красиви и честити заедно.
Тая война много момчета наши покоси, много си отидоха и от холера, и от тия куршуми, дето ги стреляме тъй безразборно и безмилостно, пък за злощастие и Иван падна от куршум. Те медали пращаха, разправяха голям герой бил, ама Величка неутешима. За какво ти е златен медал, като са ти откраднали твоята любов и никога няма да ти я върнат. Почетни звания. Глупаци са това! Те не разбират човешката душа и никога няма да я разберат. Ама мани, че от яд място не мога да си намеря като се сетя за тая работа.
Еми, това беше. Величка без деца, техните и те, минаха се години, пък и те богу дух предадоха, а дотогава, докато това се случи, Величка все при тях, до последния дъх им помагаше. И истината е, че много тежко й беше като й отнеха Иван, обаче голяма сила показа тогава тая вече млада вдовица и с гордо вдигната глава продължи живота си. И все с тая усмивка. Все с усмивката до сетния дъх на родителите си помагаше.
Па и те като си отидоха, пък то това се случи на преклонна възраст, когато им беше времето на хората, Величка, продаде малката Иванова и нейна къща, стегна я бащината и там се настани да живее и там доживя до своята смърт, дето нея я застигна в съня й. Абе праведен човек, какво да ти обяснявам.
Пък приживе тя няколко неща много обичаше да прави. Едното да пие кафе с жените рано сутрин преди даже да започнат хляб да правят. Другото да си разхожда козите нагоре, нагоре, сама ги разхождаше, по-пъргава от тях беше. Ясно е, че и с хората много обичаше да си говори и много и умно говореше. Бая народ с нея се съветваше. А не с попа или с учителя. Все с Величка, все със снея.
Пък те и някои затова много не я харесваха, защото се възмущаваха, че една проста селянка може по-важна да излезе и от църквата и от училището. А, тя добре го знаеше това, ама със смях го възприемаше. Вика „И църквата, и властта, и всичките големци, па и тия даскали, дето ни ги дават тука трябва да са цъфнали, та вързали, че една проста бабичка да е по-известна от тях!“. Известна! Ей такива думи знаеше Величка и всички много се смееха като тя говореше.
Пък и езикът й остър. Ама не злобен, а такъв, дето да го накара лъжеца да се засрами сам от собствената си лъжа. И мнение имаше жената и за цяла България мнение имаше, дотам стигаше, че и в на цяря и на господаря работите коментираше по-умно и по-смело от всичките нас мъже на селото. Много я уважавахме. Такава жена рядко се ражда, това да си сигурен ти. А ако срещнеш такава жена ти да чуеш какво има тя да ти каже. Па и мъж да е. Тия хора са рядкост. По очите ще ги познаеш. В тях има една голяма истина. И ти може да не я видиш, ама ще я усетиш.
Другото нещо дето Величка много, ама много обичаше, беше радиото. Откъде й го бяха донесли тоя радио апарат, аз вече съм забравил, ама като й го подариха всички се събрахме у тях да слушаме. Това беше първото радио на село, сериозна работа е това! Не е шега.
И тя като се влюби в това радио, все е включено, всички програми знаеше. И колкото и години да минаха, и колкото и нови изобретения да измисляха, дето все разправят, че по-добри били от радиото, наша Величка с него си остана. Вика „Не ща и да знам, те от радио апарата са моите хора, аз тях ги познавам! Няма да ходя сега на стари години да търся нови хора, дето за тях нищо да не знам!“.
Все слуша, все радиото, от него новини научава, световни събития, пък най-любимата й програма беше с народните песни. И много обичаше и това, че можеш да се обадиш и да си поговориш с госта на водещия. Пък това предимно най-известните български народни изпълнители. Е, Величка такива работи им говореше, че те веднага се сприятеляваха по телефона с нея и обещаваха да минат и да изнесат концерт и в нашето село. Пък ние да сме двеста души, как ще очакваме, че тия хора ще дойдат при нас.
Еми, дойдоха! Всички веднага при Величка отиват, тя им отваря вратата, кани ги все едно са комшии, а тия хора са известни по целия свят, бе! Абе, ние езика ще си глътнем, няма да знаем как да разговаряме с тях, а тя Величка все едно от сто години ги познава, вино ги черпи, това-онова, смее се с тях, шегува ги нещо, тия хора в най-добро разположение на духа излизат от къщата, викат, айде довечера концерт. И го правеха. От цяло сърце. Никой нищо не е плащал за тая работа. Те всички до един казваха, че на Величка трябва да й плащат, дето им показала това хубаво място и им отделила от нейното време!
Така беше нашата си Величка. И ние винаги ще я помним, пък и тия певици и певци и музиканти, ти и тях можеш да питаш за нея. Всички ще ти разкажат. Те всички я познаваха. И в радиото да се обадиш и там ще ти кажат. Само дето едва ли го знаеш номера, пък аз никога не съм им звънял на хората. И преди няколко дена си мислих за тая работа. Вече кой ти слуша радио? Никой! Пък то програмата с народната музика продължава. И само от такива села като нашите ако се сети някоя баба ще се обади.
Ами като и те си отидат и ние си отидем? Нима вече няма да има един слушател, който да се обади в радиото? Страшно ми става като се сетя за тая работа, ама и веднага се сещам или поне си представям какво би казала наша Величка. Пък тя би ми казала „Абе, остави се и ти, шашкънин с шашкънин, косата ти побеляла, ти за бъдещето ще мислиш! То вече не е наше. То на други хора. Гледай си ти това дето имаш сега, пък другото го остави. Защото животът той си знае работата. Както хората в радиото си знаят работата. Българската народна музика никога няма да секне. Така и където има телефон, дето е вързан към мрежата, все някога ще извъни“.
