Старата ми кофа

Старата ми кофа – там, в задръстения с вещи ъгъл. Стаена под пелена от лепкава, почти прозрачна паяжина. С изтънели от ръжда стени и обилно поръсена с кафяви петна. Тук – там петната са се превърнали в дупки, а дупките в безформени открити рани.

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае.

Поставете кофата под струя вода и ще наблюдавате как се мъчи да задържи течността в себе си, но не може. Водата избива навън. Стича се по студения метал и прави локва. Напоява пода с безценна за човека течност. И тя, кофата, безпомощно се бе притиснала в ъгъла, с надеждата да не бъде забелязана.

И я взех в ръце и ударих в земята, та тя разтресе металния си гнил корпус: “Недей!”.

И я заблъсках с крак, затъпках и заритах към стената тази непотребна вече вещ, а тя – неприличаща на себе си, застена. Зави с металния си глас, а после внезапно замлъкна. Завинаги. Къс безформен метал – скраб за няколко стотинки.

Хайде сега, опитайте да ми внушите чувства. Наливайте смело и догоре. Не става, нали? Избиват през порите на кожата навън, така, спонтанно някак. Тази, заприличала на ситна цедка моя обвивка не задържа. Чувствата, подобно лепкава и топла пот, бавно се стичат надолу. Накрая преливат от ръба на обувките. А когато си тръгвам – след мен остават влажни следи. Но дори и там не се задържат дълго, а попиват в земята и стават невидими. Изчезват! В бездънието дано достигнат, и никога не се завърнат!

Времето, отмерено с часовник, календар и памет – изтънява, пробива и дълбае, но кому са нужни чувства – тук и сега .

И така, поглеждайки към мен, моля ви – не ме забелязвайте! Ще стоя тихо и кротко – там в ъгъла. Няма да ви преча.

Всички права запазени!

Александър Белтов

29.12.2011г.