Жените на Лазар

Марина Степнова
Издателство Прозорец, 2014г; превод Ася Григорова; корица Веселин Цаков

 Никой не ми е препоръчвал тази книга. Или и да е – не съм си взела бележка, защото за първи път се сблъсках с романа и неговата авторка в една книжарница, на масата „Най-продавани”, където  „Соц Гурме” гордо се кипри до Сафон.Взех я, прочетох на корицата, че писателката „разбуни духовете в Русия и очарова света” и я оставих обратно. Духовете се разбунват лесно. Нека си спомним „50 нюанса”…

На излизане се поспрях отново и прочетох няколкото изречения на гърба на книжката… И много се радвам, че стана така.

„Жените на Лазар” е прекрасен роман за живота на учените под крилото на КГБ и правителството. Животът, пречупен през гледната точка на жените на тези учени, техните съпруги, дъщери, внучки. Изключителна история за това, че зад всеки успял мъж се крие една невероятна жена, или поне неговата любов към някоя такава.

Лазар Йосифович Линд е гениален руски учен, започнал кариерата си случайно, също така случайно среща първата си любов – много по-възрастната Маруся, съпруга на неговия наставник, Сергей Иванович Чалдонов.

През погледа на Маруся читателят преживява евакуацията на ЦАГИ (Центра́льный аэрогидродинами́ческий институ́т) през 1941 година в Енск. Ужасите на войната, през погледа и съвестта на една жена, която осъзнава, че те са й спестени до голяма степен благодарение на простичка лотария, на факта, че съпругът й работи за правителството. Угризенията на съвестта, които я измъчват докато живее  в нечия чужда къща, сред нечии чужди спомени. Угризения, които тя се заема да потуши по най-добрия възможен начин – помагайки на другите.Контрастът между щастливата, прекрасна, грижовна Маруся и Галочка Баталова, по-късно Галина Петровна, чието единствено провинение е, че прилича на един далечен призрак от живота на Лазар Линд, удря в сърцето, право там, където всяка жена крие белезите от нещастните си любови.

Някак съвсем логично достигаме до историята на Лидочка. Още по-тежка история на едно дете, което расте познало родителската грижа  и любов само, за да му бъдат отнети и да бъде то захвърлено на милостта на хора, които са абсолютно безразлични към него.Романът е написан по онзи топъл, деликатен маниер, по който може да пише само една жена – без да навлиза в ненужни и грозни подробности, само загатвайки най-важните неща. Кара читателят да ги пречупи през собственото си сърце, да запълни празнините със собствената си история. Книгата е апотеоз на любовта, на живота, на щастието. И няма да ви остави безразлични. В никакъв случай.


 

Северина Самоковлийска